Миналата седмица по това време бяхме в снежен Пирин. Мислите ни още са там, затова реших да ви разкажа как си прекарахме.
Пред хижа Гоце Делчев, където бяхме отседнали, всичко беше в кал. Знаехме, че всичкият сняг вече е разцепен и малко или много бяхме подготвени за тази гледка. Прогнозата предвиждаше да вали, ние точно това чакахме.
Лифтаджиите ни споделиха, че пистата е горе-долу приятна. Макар че карането там не ни блазнеше особено, се качихме нагоре да видим какво е положението. Условията позволяваха само каране на писта. А и с нас имаше хора, които се учеха и имахме време да им обърнем малко внимание.
Пистата не беше чак толкова неприятна, не беше прекалено твърда, печеше слънце, птичките пееха, караше се приятно до долу.
Първият ден беше за загрявка и подготовка на телата ни за идните няколко дни каране.
Вечерта обсъждахме качване на връх Безбог или евентуално Полежан с идеята да търсим пресен сняг там. На следващия ден ни чакаше прекрасна изненада: калта беше покрита от стабилен слой пресен сняг и продължаваше да вали! Лошото беше, че беше придружен от гъста мъгла. Нямаше как да тръгнем да катерим заради липсата на видимост и пак се озовахме на пистата. Хубавото беше, че лошото време беше отказало повечето хора от каране и нямаше много хора на лифта, а пистите и всичко около тях беше само за нас.
Возенето на лифта може да те срещне с много интересни хора – и ние срещнахме точно такъв човек. Едно от момчетата се намери с руснака Пьотър, който живее в Банско и познава района много добре. Благодарение на това запознанство следващите дни бяха доста интересни и предизвикателни 🙂
Тъй като цял ден валя сняг, следващата сутрин бяхме първи на лифта. Имаше около 10 см нов сняг и нямахме търпение да покарахме по него преди другите хора да са дошли и както каза единият приятел „да ни вземат пудрата”. Още на първо спускане момчетата, които предния ден покараха с руснака, ни показаха „тайните” пътеки. Оказа се, че буквално на метри от пистата има прекрасни горички с почти недокоснат сняг. Може някои от вас да знаят за тях, но аз за втори път посещавам Добринище и за първа година що-годе имаше сняг за каране.
Отдавна не бях изпитвала такова вълнение – бях на ново място, нямах идея кой маршрут какви изненади крие и бях с прекрасни хора! Първият ни маршрут беше изключително приятен и разнообразен: поле с разредена хора и естествени скокчета, последван от голям дроп, който ти дава достатъчно засилка да влезеш отново в горичката. Там ни чакаше тясна и леко твърда, но много приятна пътека със завойчета, която ни изкарваше на широко поле с непокътнат сняг и след няколко завоя ни връщаше на пистата. От там с малко каране под лифта отново се вмъквахме в горичка за малко игра със завойчета и стигахме задъхани и усмихнати до междинна станция на лифта. Повъртяхме този маршрут няколко пъти и се намерихме с Пьотър. Неговото предложение беше да слезем до долна станция през гората, успоредна на Стената. Готови за приключения, се съгласихме.
Пускането до долу беше в доста гъста гора с голям наклон и тежък, мокър сняг. Но беше приятно. Аз лично отдавна не бях карала при подобни условия, но реших да не се поддавам на страха от неизвестното и да се пусна с момчетата. Беше ми леко напрегнато и в същото време много се вълнувах – в момента, в който решиш, че всичко зависи от теб, ти порастват крила! Падах, отривах се от сняг, гушках борчета, но се забавлявах много! Минахме покрай дере, губихме се, прескачахме рекички, бутахме се по равните места и с последни сили стигнахме долна станция на лифта. Изморени и доволни от преживяното.
Всички се бяхме заредили с по една радиостанция – необходимост по време на всякаква активност в планината, където на много места няма обхват. Така въпреки гъстата мъгла и гора, знаеш че имаш връзка с компанията си 🙂
Следващият ден не ни зарадва с нов сняг, но пък отново си намерихме игра из горичките. Имахме си нов човек в компанията – Жоро, който при последно пускане от предния ден, се беше запознал с момчетата. На този ден бяхме решили да видим какво има в горите вдясно от лифта и макар че беше много топло, а снегът беше тежък и лепкав, имаше склончета и горички без никакви следи, където да се забавляваме.
Позабавлявахме се, покарахме, посмяхме се и заредени и доволни си тръгнахме от Пирин, който определено ни посрещна с отворени обятия!
Благодаря на всеки един от хората, с които споделих тези прекрасни 5 дни! Догодина пак 🙂
