Днес към вас се обръща едно момиче, което от скоро е запалено по катеренето.
Първият ми сблъсък с катеренето беше през юли 2013, на един уъркшоп с Wilberries. От тогава помня колко ме беше страх от високото (да, стената беше ниска, около 5 метра) и как след това си купих сладолед и нямах сила да го отворя, хаха! Мускулната треска на следващия ден няма да споменавам. Като цяло ми хареса, но беше твърде некомфортно за мен и не планирах да се пробвам пак.
Към края на 2016 приятелят ми беше решил, че спортът му харесва и искаше да отида с него, да видя как е. Опитах да му обясня, че съм катерила преди време и не ми допада, ама пуст мъжки инат… навих се да отида, за да демонстрирам колко не ми се занимава с катерене и да бъда оставена на мира.
И така декември 2016 се озовах в залата за катерене на Софийски. Още на средата на маршрута водех преговори, че е високо и искам да сляза. Ако не сте ходили в залата там – не е висока, около 8 метра да е. Но за мен беше високо, а от високото ми се вие свят. Нищо де, втори опит, трети опит… видях, че не е страшно, повярвах на въжето, успях да “падна”, видях и че да увиснеш във въздуха не е страшно. По едно време даже ми стана забавно – освен височинните маршрути се позаихрах с траверсите (т.е. хватки, разположени така, че да се движиш наляво и надясно, а не нагоре) и боулдърите.
Реално повече гледах отколкото катерех – да седиш и да наблюдаваш изпипаните и преценени движения на хора, които знаят какво правят и се местят в различни посоки с финес и грация (без значение от пола), да гледаш как различни мускулни групи се активират при всяко движение – всичко това те кара да погледнеш по друг начин на този спорт.
И така след седмица пак се върнах в залата на Софийски, решена поне веднъж да стигна до горе! Нямам ясен спомен от този ден, но той ме подготви за уикенда – щяха да ме водят в залата за катерене на НСА. Тогава не ми казаха колко е висока, само че е малко по-висока, но маршрутите били по-лесни, цветни и също било много яко. Декемврийска събота – няма сняг, не ми се седи вкъщи, следователно нямам причина да откажа.
В момента, в който видях височината на стената на НСА, зяпнах…. АЗ! трябва да се кача до ТАМ?! “Никакъв шанс” казах.. но колкото и да протестирах, една осмица (главният катерачен възел, който използваме, за да вържем въжето за себе си) беше вързана за седалката ми. Тръгнах нагоре без отговор на въпроса “ама това колко метра са” и с уговорката “като ме хване страх слизам” и “няма да ми даваш зор” (уговорки за лично спокойствие, женска работа). Маршрутът беше от “бебешките”, син. И беше далеч по-лесно да стигна до края му, отколкото предполагах. Страшно беше, но беше приятно. Бях се преборила със страха си от високо поне за малко!
И така се озовах с чифт еспадрили и на курс за начинаещи в НСА.