11 дни в Иран – малък пътепис за големи планини! Част 2


11 дни в Иран – малък пътепис за големи планини! Част 2
10.03.2016

Ден 7 

Както се оказа, един невероятно дълъг ден, който започна с размяна на мартеници, първи март е. Пак е слънчево и пак тръгваме за Дизин. Това ще е последния ден каране в зоната на курортите и последния ден заедно, преди полета в неделя. Неочаквано, но на паркинга в Дизин има 20см нова пудра – явно прогнозата се е сбъднала само в Дизин и облакът е заседнал само там. Това е страхотно – целият курорт отново очаква да бъде разсечен, а за накрая се надяваме да направим и последното огромно пускане до Дарбанд Сар – общо взето повторение на програмата от ден 1. Оказва се обаче, че основата отдолу е доста твърда и пълна с изненади – теренът е опасен според мен и затова решавам да не си давам зор, още повече, че Дамаванд ще изиска много от мен през следващите дни. Карането е супер отново, но видимостта не е перфектна, всичко някак си се слива и се изисква доста добро четене на терена, за да караш нормално. В нашата група цари дезорганизация и разпиляност, никой не следва другия, няма изявен водач, всеки си кара както си знае и това хич не ми харесва, защото е предпоставка за неприятности. Спестявам си мислите само за мен, защото знам, че няма да се приемат добре от останалите, предвид събитията от предните дни. В рамките на точно 20 минути, виждам как двама изпускат основен траверс за връщане в изходна точка, единят от които си чупи дъската, друг пада заради висока скорост през малък скален праг и се удря жестоко в коляното и най-вече в китката, като стене от болка и ръката му се подува здраво, четвърти пък го виждам как тича след дъската си, която е поела сама надолу – хаосът е пълен и въпреки че нямам думата, решавам, че нещо трябва да се направи, защото може и по-зле да стане. Обединяваме се всички почти случайно и правим 2 доста добри ръна с добре подбран терен и пудричка, слънцето вече също е налице и всичко се вижда идеално, аз се радвам отново като дете, но останалите не са в настроение поради неприятностите отпреди малко и искат да си ходим. Насочваме се към кабината и последното голямо спускане. На горна станция отново се изнизваме под носа на патрула, но този път сме хванати на местопрестъплението и с разни крясъци сме задържани да не продължаваме. Аз обаче не се връщам, ами мъдря план. Като виждам, че няма да станат нещата и другите са се отказали да спорят, слизам, хващам го тоз патрул и с нужния строг поглед му обяснявам, че съм сертифициран планински водач (какъвто не съм) и че сме дошли от Европа специално за това каране. Междувременно се е събрала и тълпа зяпачи, които също са против нас, защото те никога не са се осмелили да отидат там и явно ги е яд и тях. Убеждавам патрула, после говоря и с лидера на насъбралите се и къде с благословия, къде с псувни ни изпращат съвсем легално да продължим по пътя си. Усилията си заслужават, теренът отново е без нито една следа и ние пак правим едно невероятно финално каране в супер сняг и слънчево време – това е и подобаващ финал на общото ни каране из курортите на Иран. Мисля, че всички са доволни, но това само те могат да потвърдят – аз лично съм тотално удовлетворен от карането. За поредна година времето и снегът са с нас, където и да отидем. Али ни прибира от паркинга и в 16ч сме във вилата , всеки се приготвя трескаво за неговия си трип, ние със Сашо стягаме багажа и раниците за Дамаванд, останалите за Техеран и полета им към Шираз. Въпреки умората, оживлението е пълно, натоварваме се със Сашо в Land Cruiser-a и потегляме към заветната дестинация, спираме, за да си купим основни неща за ядене и пиене, а и всички останали ни дадоха протеиновите си барове. Следва шофиране по планински пресечени пътища, защото Али е решил да съкрати разни дистанции, пътуваме бая дълго и умората ни наляга, планът е да ни оставят да спим в Планинската Федерация на Иран под Дамаванд. Към 22 часа вече наближаваме и емоциите се увеличават, когато на пътя изникват полицейски лампи и се озоваваме пред барикада на шосето – пътят за Дамаванд и цял северен Иран е затворен тотално. Сърцето ми се свива, така ли ще приключат всичките ми мечти, за това ли се готвих толкова, за това ли се държах чист повече от месец, за това ли съм проучвал с години? Направо ми причернява. Няма причина да е затворен пътя, но няма и информация. Единственото, което ни казват след настойчивото питане на Реза е да се върнем утре в 5 сутринта. Просто fuck, ние имаме само 2 дена дупка във времето и единият е утре, не можем да го пропуснем, не можем просто да си тръгнем, не можем да се върнем нито в Техеран, нито във вилата, защото няма смисъл да шофираме 3-4 часа на обратно и после пак толкова, за да се върнем до барикадата, това значи, просто да пътуваме цяла нощ, а и кой знае дали ще се върнем въобще. Сашо, който е и с навехнатата ръка от по-рано днес, изразява мнението за съдбата и знаците на вселената, но аз си държа на моето и съм убеден, че това е само тест, само препятствие и че когато човек вярва и иска силно нещо, цялата вселена му помага да го осъществи. Нещата тук не зависят само от мен обаче, Али и Реза също си имат собствени планове за вечерта и вероятно искат да си се приберат при семействата, а не да обикалят цяла нощ с нас. Мълча си и чакам присъдата, но точно тук виждам колко големи и добри са сърцата на тези хора. Те са не по-малко решени от мен да ни закарат до крайната точка, защото знаят, че това може да е единствения шанс в живота ни за изкачване на Дамаванд, а и знаят колко близо сме до целта – иде ми да ги разцелувам. Решаваме да намерим място за преспиване в близост до барикадата. И това не е лесна задача, в планината сме и няма никакви населени места, а и да има в 23:00 няма къде да се спи, това не е Европа и няма хотели, нито квартири, нито нищо. Лутаме се като глухи кучки, ядем и откриваме някакъв ресторант in the middle of nowhere, където твърдят, че се давало апартамент под наем, Али слиза и отива да преговаря, апартаментът е свободен, но се давал само на семейства, т.е. не можело четирима мъже да го наемат, някакви си ислямски правила. Али пак отива да говори и пак го връщат – това е последният ни шанс, преди да се откажем от всичко, вече сме преуморени. Тогава в Реза се вселяват някакви духове, бавно, но решително излиза от джипа с босия си шиниран крак и си взима патерицата, с която, макар и с куцане, устремено поема към ресторанта. Не знам какво им е говорил точно, но тия хора склоняват, явно и срещу по-висока цена. Чувствам огромно облекчение, все още имаме шансове, въпреки че един Господ знае, утре ще е отворен ли този път или не. До 1 през нощта оправяме багажи и се готвим за следващия ден (всъщност настоящия) и няма никакво спане, защото на Сашо ръката му е зле, въпреки превръзките и мехлемите, които му бях правил по рано, той не спи от болка, също и аз. Просто чакам да се развидели в леглото и се надявам Сашо да е ОК за катеренето.

Ден 8

Въпреки инсомнията, ставам първи от леглото в 6 сутринта и даже съм свеж, будя всички, товарим наново целия багаж (носим и големите бордбегове), защото нямаше как да го оставим на пътя през нощта, не закусваме даже и в 7 сме на пътя, а той е ОТВОРЕН, какво облекчение само, настроението е в небето, слушаме Металика 91 и се движим по най-уникалния път на тая земя, всички пеем. След малко излизаме от тясно дефиле и западното лице на Дамаванд се изпъчва срещу нас в цялото си величие, всички крещят като обезумели. След 40 минути сме в Иранската Планинска Федерация, където си купуваме пермити за изкачване, съобщаваме за плановете си, а те предупреждават за нас във всички хижи и заслони. Единственият проблем е, че нямаме местен гид, който е уж задължителен, но Реза ги уговаря нещо и те се съгласяват. Караме още 10тина километра и най-накрая паркираме на нашата стартова точка на 2400мнв, изкачването на върха вече зависи само от нас и това ме успокоява още повече.

Финални приготовления, слагаме раниците и дъските на гърба (тежко е), сбогуваме се с Реза и Али, няколко снимки за спомен, 2-3 клаксона за чао и ето че вече се катерим. Заслонът се вижда в далечината, но мащабите са измамни, имаме да преодолеем 1800м позитивна денивелация и около 18км линейна дистанция, а това хич не е шега, още повече, че планираме на следващия ден да атакуваме върха. Има около 20см нов сняг, но има и пъртина. Хващаме добра крачка, на Сашо ръката е що годе добре и той може да борави с щеката ефективно, което е добра новина. Движим се бързо, все пак все още сме на ниско, след 600 вертикални метра се озоваваме на прословутата джамия на 3000мнв, изходна точка за върха през лятото. Там се запознаваме с купища почиващи туристи, всички се снимат с нас, всички ни предлагат храна и напитки, всички повтарят постоянно ¨welcome to Iran, welcome to Damavand¨, подминаваме сумати групи нагоре и всичките им гидове ни поздравяват за доброто темпо, хората там са уникални и вечно усмихнати. Катерим вече около 3 часа, а този заслон не се приближава, но ние сме в супер форма и не спираме много, освен за кратки почивки и вода. От никъдето идва непредвидена мъгла и ни затапва тотално, всички гледки се изпаряват, а аз се притеснявам за следващия ден. Там няма маркировки, но пътеките са добре отъпкани и разпознаваеми, следваме ги. След още 2ч мъглата се разсейва и върхът отново грейва над главите ни, меря височината на GPS-a на телефона и виждам, че сме вече близо, дишането също е затруднено леко, на 4000мнв сме. Катерим бавно накрая, бая сме уморени, но заслонът е пред очите ни и това си е стимул. Пристигаме общо взето първи за деня в около 14:00 след 6 часа изкачване, Сашо ме притеснява, че е бая блед и изтощен и той веднага се мушва в чувала си и се просва на отредения му нар. Аз само се моля да е ОК за утре и го оставям да си почива. Мен не ме свърта, чувствам се перфектно, може би сърцето бие малко по учестено от новата височина и новите емоции. Навън е по-топло от вътре, защото грее слънце, в този заслон няма ток, няма вода, няма тоалетна, няма отопление – всъщност, съвсем нормално. Лошото е, че нашите запаси с питейна вода са ограничени, а там продават бутилирана, но е замръзнала на кокал. Сашо спи, а аз прекарвам остатъка от деня навън , наслаждавайки се на уникалните гледки, които тази височина предлага. Афганистанецът, който се грижи за заслона (никой друг не иска да седи там с месеци) се присъединява и започва да пее, а аз му пляскам и акомпанирам доколкото е възможно, той не говори английски, но се разбираме перфектно, ставаме френдове веднага. Сашо също идва по залез слънце и гледките стават още по-драматични. Храним се единствено с протеинови барове, черпят ни чай, а се оказва, че правят и голям казан със супа на газов котлон, която супа е като манна небесна в тези вечерни смразяващи мигове. Ние сме подготвени и с дрехите, носим си разни дебели клинове, втори ръкавици, чорапи и всичко нужно за голямо мръзнене. Този връх е като отделна планина и е известен с бруталните си ветрове и температури, като зимата рядко нещата се вдигат над -30 – 40, примесени с бурни въздушни течения и рязка смяна на времето – почти невъзможни условия. Ние не ги подценяваме, взели сме всичко много насериозно, предупредени сме изрично от Реза и други хора, а и самият Реза носи отговорност за нас, защото имената ни се водят на негово име и адрес в паспортното на границата/летището. Знаем, че Дамванд взима жертви почти ежемесечно, защото е редовно подценяван заради straight forward катеренето и липсата на техническа трудност, дори и в момента именит ирански алпинист лежи в кома с всичките му крайници ампутирани заради това. Ние не оставяме всичко това да ни демотивира, но сме го взели предвид, а и освен това сме успели да уцелим уникално топло за сезона време (-15-20) и липса на силен вятър, което е сериозна предпоставка за успех. Другото ни предимство, е че нашата основна цел е не изкачването, а спускането на Дамаванд със сноуборд, което носи своите рискове, но все пак според мен е много по-лесно, а и бая по-бързо от това да слизаш пеша. Всички тия размишления витаят в главата ми докато съм се сгушил в двата ми спални чувала (взех още един от хижаря, че моят не е баш за тез условия) още от 8 вечерта, а около мен шумят още 50тина човека, които пристигнаха след нас – не само ние искаме да се възползваме от уникалните климатични условия и всички тия хора са уникално добри, всички ни питат как сме и дали имаме нужда от нещо. Питат ни също на два пъти, къде ни е гида и аз отново се правя на такъв, за да не предизвикам проблеми. Затварям очи и пак мечтая, а покрай мечтите се моля Сашо да се възстанови от кризата днес, да имаме добро време утре и да ни стигнат силите до върха. Опитвам се да заспя, но нямам шанс, студено е, твърдо е, високо е, сърцето лумка здраво – явно и фабриката за червени кръвни телца се е разработила. До сутринта е само въртене в унес, това е втора вечер след кански усилия, в която въобще не се спи. Настройвам се психически и отново чакам да стане 4:30 сутринта (по-скоро през нощта), защото това е уговореното време за тръгване. След толкова планиране, подготовка и премеждия, ето че съм в подножието на върха и само няколко часа ме делят от него, чувството е невероятно.

Ден 9

Случайно или пък не, днес е 3 март – това е Денят. На -15 разбуждането е доста бързо, същото е и обличането, следва бърз протеинов бар за закуска, сортиране на багажа, защото няма да го носим всичкия до върха, правим и финална проверка на екипировката. Слагаме раниците на гърба и челниците на главите и в 5:20ч отново повеждам двучленната ни група към така желаната крайна дестинация – трябва да изкачим около 1500м денивелация. Някъде пред нас мъждукат други челници – явно има и по-ранобудни. От хижата тръгват доста маршрути до върха, но типично в моя си стил, избирам най-директната линия за катерене. Движим се бавно и равномерно, чувствам, че силите са ми даже в повече и се чудя, от къде е възможно да черпя тази енергия след всички безсънни нощи, оскъдното хранене и усилията от предните дни, дали не е някаква лудост, която ме обзема, просто не знам, но съм по-щастлив от всякога, което е също признак на деменция. Първото видимо препятствие е дълъг заледен кулоар над заслона, който естествено се оказва много по-дълъг, отколкото изглежда. Изкачваме го бая бавно и на около 4800мнв виждам, че Сашо едва си влачи краката и се пързаля назад по склона, като прогресът му е изключително бавен, тук съм вече сериозно притеснен. Изчаквам го да се добере до мен и виждам, че той е в нова криза и е много отпаднал, разговаряме съвсем откровено, разбираме се да ходим малко по-бавно и да спираме за по-дълги почивки. Надъхвам го ужасно, като му казвам, че трябва да реши дали да не се върне. Това явно му вдига адреналина и той тръгва със съвсем нови сили и увереност. Кризата е тотално превъзмогната и ние крачим нагоре в нормално темпо, като си броим крачките до около 30 и спираме за изравняване на пулса и възвръщане на нормалното дишане, дори задминаваме другите мъждукащи светлини от сутринта и сме първия екип по склона нагоре. Слънцето вече ни огрява напълно, което ни дава още сили и настроение – денят е просто перфектен, едва ли би могъл да бъде по-добър. Гледките са невероятни, но ние сме по-съсредоточени в собственото ни представяне. Преодоляваме снежния кулоар и тръгваме по каменисто било, пак право нагоре. Сашо ме кефи жестоко, защото няма и помен от сутрешната му умора – справи се доста мъжки в кофти ситуация и то с травма на ръката, което ме кара да го уважавам още повече, в момента сме супер стикован екип и се катерим над границата от 5000мнв. Следват нови снежни склонове и скални била за катерене, а от върха няма и помен. Тук вече отброяването на крачките пада на 20, определено се усеща липсата на кислород, а и ние не сме явно достатъчно климатизирани, защото по принцип е нормално да останеш в заслона на 4200 поне 1 или 2 дена с леки изкачвания, за да ти свикне организма. Ние обаче нямаме това време, но поне сме прекарали последните 6 дена на около 3500мнв, което сме сметнали за достатъчно, но то не е 100% такова. На 5200-5300мнв падаме на темпо 10-15 крачки, но има и нещо друго, което ни мъчи – камъните около нас са леко жълти, отровно жълти, намираме се в зоната на сулфурните гейзери, които издишат бялата отрова от недрата на земята. Тази ужасия предизвиква леко гадене, а може да има и по сериозни последствия и примесена с ниското количество кислород, представлява сериозно препятствия за нашата цел. На 5400мнв сме, върхът е пред нас и бълва дим с най-големия си гейзер. Крачките стават между 5-10, много трудно се ходи, в устата ми имам вкус на хапчета витамин С, но аз не усещам никаква преумора, страх ме е единствено от химикалите във въздуха, защото от тях не можеш да избягаш или да си починеш, сулфурът или сярата е просто навсякъде. Продължаваме нагоре, Сашо решава да почива повече, а аз искам да се кача на върха и да отида от наветрената страна тия извори. Тъй като вече сме много близо и имаме пряка видимост аз давам газ, доколкото това е възможно и в 11:25, след точно 6 часа катерене се озовавам първи от всички хора в планината на най-високия връх в Близкия Изток - 5671м. Мислено честитя 3 март на всички българи и ме е леко яд, че нямаме трибагреник да развеем. Е, бяхме на 20-30 метра отдолу, защото източният вятър разнасяше сярата точно над най-високата скална точка на кратера, но това въобще няма значение за нас. Сашо идва след 30тина минути, последните 100-200 метра бяха взели своето, прегръщаме се и сме на седмото небе, намираме добро и тихо място за почивка, лишена от сяра, правим някои снимки и се наслаждаваме на неземните гледки, които се разкриват от всичките ни страни. Огромните вулканични улеи се разливат под нас като змии и се сливат със заснежените северни склонове над Ласем, слънцето е невероятно, а облаци се виждат само много далеч, обграждат ни величествени гледки и просто е невъзможно да поемеш всичко това наведнъж, то те залива, но нямаме нито време, нито място за повече – програмата ни е доста тясна.

Приготвяме раниците и дъските за каране и се отправяме към точката за тръгване с траверс пеша по камъни в посока на развяваната сяра. Сашо ми се доверява тотално за избора на терен за каране, защото съм проучвал това спускане наистина много дълго време, а и съм го правил в сънищата си наяве не веднъж. Отгоре линията въобще не е ясна и не е по пътя на изкачването, но аз я имам картографирана в главата си. Бързаме, защото гадната сяра е отново в носовете ни. Затягаме автоматите на около 5600мнв, въпреки че имам бас с Реза, че няма да можем да караме над 4700. Облогът е спечелен веднага, правя първите си завои със сноуборд на над 5000м и то много над тях. Първите 200-300м са отвратителни и изискват голямо внимание, теренът представлява огромни заледени пера, изваяни от силния вятър, които са покрити със загнездени камъни, които се търкалят нон-стоп от върха. Завиването е с отскок или приплъзване и свличане, концентрацията ми е много висока, не искам грешки, не искам падания, защото там трудно ще ни помогнат – извън популярната зона сме, а и сме установили, че нямаме връзка с никой ГСМ оператор. Спираме след първия пасаж и най-накрая дишаме чист въздух и се отърсваме от сулфура. От 5300 надолу става даже добре, перата ги няма, теренът е твърд, но предвидим, вече се кара с верижни и почти изписани завои, страхотен кеф. Под 5000 дори има размекнат слой и нещата си отиват на добър фриирайд с немалки завои.

Правим едно предвидено прехвърляне в друг улей с 20м пеша и продължаваме да караме перфектно до 4300, правим ново прехвърляне на запад през каменна река и се спускаме победоносно до заслона – целта е постигната, кефът е неописуем, чувството превъзхожда описателните ми умения и затова ще го оставя на вас да си го пресъздадете, но аз съм най-щастливия човек на тази планета в този момент.

Следва кратка почивка, хидратация, малко храна и подреждане на останалия багаж по раницата и около нея. Всички ни се радват искрено и са доста впечатлени от нас, говорим си открито на всякакви теми с групите алпинисти, един от които започва да ми говори за дъщеря си, след което директно ме пита „Are you married“, а на моя положителен отговор той леко се навъси и ми каза, че явно идвам твърде късно в Иран, на което всички се смеем, но аз виждам, че той е съвсем сериозен. Гледам усмивките на тези хора и се чудя, защо усмивката в България е толкова ограничена и смятана за слабост, незрялост или детинщина, дори и за наркоманско проявление – в този момент за 3 март пожелавам на всички българи да вземат да се усмихват малко по-често, повече и по-естествено. След полученото брачно предложение, стягаме раниците, снимаме се за последен път с афганистанеца и хижата и се отправяме на изток към точката за старт на остатъка от спускането, като нямаме никакви очаквания. Оказва се обаче, че от 4200 до 2600м планината е приготвила уникален разлят терен за нас с пролетен бърз сняг и невероятно каране измежду опашките на тези огромни вулканични змии слизащи от върха. Завоите нямат край и тук-таме сваляме дъските, за да се прехвърлим на нова змийска опашка. Въпреки багажа и умората, ние сме в страхотна форма и се кефим максимално на това спускане с големи завои, дропчета от козирки, вълни от сняг на някой спайн и каквото теренът и въображението ни поднесе – на 2600 най-сетне сваляме окончателно дъските. Просто велико, дори и в най-смелите си мисли за Дамаванд не мислех, че ще карам от 5600 до 2600 – планът е вече тотално преизпълнен, а удовлетворението ми размеква всички кокали. В 16ч. слизаме пеша през пустошта последните 200м денивелация до пътя, на който ни оставиха. Имаме уговорка с Реза и Али да ни приберат в 17:30, чакаме ги и точно когато слънцето се скрива над близките четири хилядници, те подраняват с 15 мин. и се появяват с ревящия бензинов Land Cruiser и крещят отново като обезумели с ръцете извън прозорците на колата и с музиката на max – толкова искрено се радваха за нас и така топло ни прегръщаха, че за пореден път виждам, че тези хора, дори и да не са много логични, притежават необятни сърца. Денят хич не е приключил и Реза гордо ни съобщава, че има изненада за нас, вместо да направим обратен завой, продължаваме по пътя до затънтени места в планината, озоваваме се в едно от най-древните планински селища в Иран – Rinh (Рине), известно със своите естествени минерални извори, идващи от под вулкана. Ядем обилно в местното кръчме пак при приятели на Реза, но каквото и да погълна, коремът ми е все празен. След това се оказва, че са ни организирали гореща баня с минерални води, но не на някакво туристическо място (то там хич няма туристи и без това), а в мазето на частния дом на друг приятел на Реза, който със скромни усилия е превърнал мазето си в баня. Освен че покорихме Дамаванд и го карахме, сега се киснем и във врелите му животворни води - какво още може да искаме от тази планина? Макар и да не представлява някакво велико постижение, нито от гледна точка на планинарството, нито от тази на ските и сноубординга, Дамаванд за мен означава много и винаги ще има отредено място в мислите и душата ми. Този ден е черешката на тортата на цялото пътуване и лежейки в басейна осъзнавам съвсем ясно, че това е най-добрия зимен трип, който някога съм правил. Благодаря на Небесата и цялата Вселена, че ми е давала и продължава да ми дава толкова много възможности в живота. Макар и нищо да не говорим, в очите на Сашо не виждам по-различни чувства от моите. Следва кратка разходка из селото, път до Техеран, за да оставим Реза, втора обилна вечеря и отново се насочваме към планините, но този път към къщата на Али в друго много старо иранско село Afgheh на 2000мнв, където ще нощуваме още 2 пъти. Там ни посрещат баща му и двете му кучета, дават ни стая, построена на покрива на къщата (направо пентхаус) и в тази уютна къщичка на Карлсон направо припадаме, без мисли, без мечти, без блянове, просто омаломощени от всичко преживяно.

Ден 10

Будим се на уникално място измежду купища върхове и за първи път от пристигането ни в Иран, нямаме план за деня, но аз вече съм ОК с това. Чилим, сушим всичко мокро и потно (най вече обувките) на покрива и започваме голямото стягане на багажи за прибиране – по принцип не особено приятна дейност, но в светлината на вчерашния ден и с топлото слънце над нас, направо се чувстваме идеално, а и си почиваме. Следобяд излизаме на истински офроуд с джипарата на Али и се движим по такива места, че ми настръхва козината – и този ден не е лишен от адреналин. Зарязваме колата на снежната граница и пак тръгваме на поход, само че този път на гърбовете си носим не дъски и чували, ами BBQ, наденици, зеленчуци, въглища и други благини. Озоваваме се на огромно високо плато и си избираме разни скали за бивакуване, палим огъня и скоро ядем поредната най-вкусна храна на света и отново високо в планината, докато гледаме разни туристи и местни отрудени хора в далечината. Платото е пълно с паднали скални късове от близките върхове и си правим лек боулдъринг и катерене, ей така без никаква амбиция, просто за кеф. После си тръгваме и надолу с Тойотата пътят ми се струва още по-брутален и от преди, даже обмислям как ще скоча от колата ако се сурнем към деретата от двете ни страни. Вечерта минава в печене на телешко на скарата в къщата на Али и не можем да спрем да ядем – не помня кога съм ял толкова добро месо. Приключваме с камина, контрабандно вино и плоча на Eric Clapton от зашеметяващата колекцията на бащата на Али. Оттеглям се първи, а Али и Сашо продължават с табла. В леглото пак мечтая и преживявам за втори път всичко преживяно и знам, че това ще се повтори много пъти в съзнанието ми. Едно чувство обаче надделява и излиза на повърхността - усещам, че имам възможности за много повече, имам сили за нещо много по-голямо от Дамаванд, нещо към което ще насоча бъдещите си мечти и усилия. Заспивам.

Ден 11

Пак е слънчево навън и е съвсем пролетно с цъфтящи дървета и пеещи птички – последен ден в Иран и слава Богу, прекарваме го до обяд на покрива на Али, като правим финални разпределения за ръчния и чекирания багаж. Не ми се тръгва, но към 12:30 Реза цъфва с Мона и Казу с някакъв китайски пикап и ни забира от това райско място. Сбогуваме се с Али, а той ни подарява и два много ценни подаръка на възраст 4600 години, което ме трогва, прегръщаме се за последно, разменяме координати и тръгваме към големия град Техеран и по точно към апартамента на Нима там. Пристигаме след 2 часа в луксозния, но задушен и без естествена светлина апартамент и веднага ми става леко потиснато, хич не ми се виси там. Поне идва останалата част от нашата група и се прегръщаме всички. Макар и по съвсем различен начин, Митака, Гаваза и Христев също са прекарали супер добре своята туристическа обиколка по забележителностите и древните земи на Шираз и Персеполис. Ядем вкусна храна, приготвена от ръцете на майката на Нима и целокупно се насочваме към техеранските базари с коли и метро. Озовавам се в тълпата на многомилионния град и за пореден път се убеждавам колко противоестествено и нечовешко е всичко това, целия този шум, блъсканица, крещене, взривове от миризми и човешки погледи. Не мога да отрека, че е интересно, но не след дълго ме заболява главата от всичкия този уличен стрес – просто не съм създаден за това, а в момента мозъкът ми е на тотално различно място и ниво. Доволен съм от решението си да не ходя в Техеран по-рано, а виждам и, че ако искаш да опознаеш истинските иранци, трябва да отидеш в селата, а не в градовете. Пазаруваме и се прибираме, отпочиваме от стреса и по-късно излизаме за последната ни обща иранска вечеря в бившия ресторант на бащата на Мона – годеницата на Реза. За сетен път, уникална иранска храна – измитаме масата и отиваме да посетим офиса и работилницата на автентична иранска марка за дрехи Нимана, където отварят само за нас. Там чилим, гледаме сноуборд филми, някои си купуват дрехи, сбогуваме се с всички и към 12 в полунощ се прибираме. След 2 часа идват 2 таксита, натоварваме багажа и след още час сме на летището. Там всичко минава гладко и ето че отделяме колела от тази невероятна страна.
В самолета всички заспиват мигновено, но аз съм до прозореца и гледам напърчен през него като малко дете, долу изгрева леко докосва Арарат и многобройни други снежни върхове излизат от обвивката на нощта. Побиват ме тръпки и цялата ми козина настръхва, като че ли всички преживелици и впечатления от тези 11 дена се събират в една концентрирана точка, която превзема цялото ми същество и разум – това ще да е то, щастието в най-изчистената му форма!

ПП: Огромни благодарности за онези, които направиха всичко това възможно – Реза, Али, Нима, Мона, Казу, Комбиз и всички техни приятели, които не спираха да ни посещават и забавляват през цялото време, също огромно мерси и за моите добри френдове Митака, Сашо, Гаваза и Христев. Искрено се надявам, никой да не съм обидил или засегнал с този текст. Peace 

smile emoticon




Галерия:
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци