Едно бери и един Road trip USA 2015


Едно бери и един Road trip USA 2015
19.10.2015

Или накратко 20 дни, 11 полета, няколко хиляди километра, планини, пустини, езера, океан, каньони, вулкани, 4 щата,  4 големи града и много дивотия и въздишки.

Когато човек чака нещо много дълго време и се подготвя за него и събира впечатления от какви ли не източници, малко преди тръгването, се чуди дали няма да се разочарова, да не би съответното нещо да е прехвалено или поне при мен беше така. За огромно щастие това не се случи или поне тези моменти бяха толкова малко, че чак незабележими. Търсеният „Wow“ ефект се появи няколко пъти и то не по традиционните гледки от филмите, а там където всеки си намери мястото, където си се чувства добре.

Едни бяха отишли на разходка, други да си припомнят местата, a трети като мен бяха отишли с много дълъг списък от неща заради, които отиват.

Всичко започна със Сан Франциско. Град, който въпреки че е космополитен е запазил необикновен чар, който те привлича. От улиците с огромен наклон, до най-подредения Чайнатаун, който съм виждала, рано или късно стигаш до Golden Gate Bridge. Определено внушително творение, което обаче по картичките изглежда по-оранжево и все пак имахме шанса да го видим без типичната мъгла и преди да сложат предпазните мрежите по него, които определено леко ще го загрозят.

Отправихме се на североизток през долината Напа, към езерото Тахо, за да избягаме от града и да качим надморсака височина. Доста интересно място, където освен всички спортове свързани с бързи лодки и джетове, голям брой от хората караха sup. Въпреки крайпътните знаци за предупреждение за мечки, в околностите имаше много къмпинг места, които бяха запълнени на максикум. По пътищата се разминавахме с повече RV-та, отколкото с коли, което беше супер, хората умеят и да си почиват явно.

В близост се намират два ски курорта с огромни размери. В единият, Squaw Valley, се е провеждала Олимпиада през 1960г., а другият е Mammoth Mountain, който се води най-добрият ски и сноуборд курорт в цяла Калифорния. Не изпробвахме съоръженията, нито трасетата за downhill, нито качихме връх, но поне се полюбувахме на гледката на високите върхове.

По път за Лас Вегас минахме пред Death valley - пустиня, която  се намира под морското равнище. Тъй като имахме малко проблеми с едни койоти и едни коли, се наложи да останем там малко по-дълго от очакваното и се насладихме на сухата жега от 47 градуса през деня, а тъй като мястото, на което се оказахме беше на минимум 20 мили в посока от първите населени места, а нощта настъпи, имахме шанса да видим небе, което със сигурност не мога да опиша с думи. И така с помощта на местния шериф успяхме да стигнем до Вегас и да позалагаме малко, май всички занулиха печалбите, което пак беше ок.

Имахме няколко часа, през които можехме да видим Grand Canyon и се възползвахме. И за него не ми стигат думите, за това ще кача снимка за да си реши всеки.

Предстоеше най-вълнуваща за мен част от пътуването – Хавай. Много държах да посетя местата, които не са описани в гидовете и предложих на групата да направим така и с островите, да изберем по-непосещаваните.

Кацнахме на най-северния остров – Кауай, на летище чиято растителност наоколо съдържа поне 15 видими нюанса на зеленото и до него голямото синьо, навсякъде. Ето тогава разбрах, че Хавай няма да ме разочароват. Островът е голям, но не е населен и не е много туристически. Всъщност най-високата му част, която е планината Wai`ale`ale, се оказа най-влажното място в света – 450 inches валежи на година, което явно е много. Ние се чудехме защо всеки следобед вали обилно и безспирно, а то това била причината. За голяма моя радост, когато си във водата ти е все тая дали вали. Още на втория ден се качих на сърфа

и започнах да си припомням скромните познания, които имах, взех си и инструктор, който въпреки че беше на 44 години, изглеждаше максикум на 30. Оказа се, че преди 20-ина години се е преместил от Южна Калифорния в Кауай, от 5-годишен кара сърф и явно тази комбинация много подмладява повечето хората там. Но като се замисля сигурно и аз щях да изглеждам по-млада и свежа ако си живея в тази дивотия, далеч от магистрали, мръсен въздух и трафик.

Огромното желание, което имах да видя този остров се породи от клипа на Весо Овчаров от това място и мога да се съглася с него напълно, най-красивото място, което задължително трябва да се види и отгоре. Предлагат се много такива възможности на острова, ние се възползвахме от едната такава и летяхме с четириместен самолет. Тогава разбрах защо песента на Israel Kamakawiwo`ole се казва “Over the rainbow”,

отгоре за първи път в живота си видях цял кръг дъга, а след това се появи и втора. Няма нищо случайно в това, че табелката на регистрациония номер на щата Хавай има само и единствено една голяма дъга и слънце, там това приридно явление се среща доста често.

Въпреки, че не ми се тръгваше оттам, трябваше да се преместим на Мауи. По-голям и по-населен остров, определено и по-известен сред туристите. Въпреки това той също предложи много забутани и красиви местенца най-вече в източната си част. Тук успяхме да се насладим и на слънчевите широки и чисти плажове, които предлагат Хавай. Изкъпахме се и в един немалък водопад, супер яко преживяване, въпреки прекалената му известност. Там се качихме и на 3055 м.н.в, на вулкана Haleakala, от където се откриват гледки към Големият остров и о-в Ланай.

Отделих си ден и за сърф, тогава се запознах с чичо Ал, който е истински хаваец от Оаху, преместил се на Мауи преди няколко години. Също кара сърф от 5- годишен. Семейството му е помогнало за изграждането на паметника на Duke Kahanamoku, който започва популяризирането на сърфа по света. Запознах се и с девойка, която се оказа че е част от женска организация много наподобяваща Wild Berries, само че наблягаща повече на спортове като сърф, уинд и кайт сърф, каяк и други водни спортове, което е съвсем логично при условие че се развива в тази част на света. Обменихме малко информация и се разбрахме почти на сериозно, тъй като тя родом е от Швейцария, когато се прибира да вземе и своите съмишленички от The Butterfly Effect и да направим нещо заедно в Европа, а после ние ще им върнем жеста и с Wild Berries отидем там.

И това посещение завърши, но както се казва, до тук сме дошли поне да видим и Оаху, да пробваме сърфа на Wikiki, да се пошматкаме в Хунлулу. Да направихме го, не беше чак толкова зле, но не ми е фаворит.

Wikiki беше пълен на брега, но истината беше във водата. Броя на сърфистите във водата експоненциално се увеличаваше със всеки следващ остров. На Кауаи бях сама във водата, на Мауи бяхме около 30 човека, а на Wikiki трябвше да се боря с над 60-70 сърфиста. Беше интересен опит за мен, въпреки че все пак в един момент не ни стигна мястото на всички и стана засечка с 10-ина човека, но нямаше жертви, всички с усмивки продължиха, все пак в океана има вълни за всеки.

Интересното е, че всичко това се случва след нощта, в която ни удари цунами, което се беше породило в следствие от земетресението в Чили. За щастие то не беше голямо и разрушително, а и явно хората тук са свикнали на пододни неща, защото на сутринта плажовете бяха пълни все едно нищо не се е случило, а аз си мислех че това ще ми провали карането.

Хубаво е да се знае, че периодът на лятото, който е между май и октомври, не е подходящ за по-опитни сърфисти, които търсят вълни над 3 метра, за тях е по-добре да посетят островите през зимата, която е между ноември и април. Като описание по гидовете разбрах, че лятото се кара по южните брегове, а зимата по северните, но истината е че за 8 дена там, нямаше нито една прогноза по южните брегове, изкючение правеше само Оауху, всичко друго беше на север, така че пак стана ясно, че природата никой не може да я предвиди.

След няколко прекрасни залеза, безбройно много дъги и всеобятна зеленина, трябваше да се разделим с Хавай, въпреки че всичко предстоящо щеше да бледнее спрямо престоя ни на това различно и необикновено място, все пак щяхме да отидем малко по на изток, така че шока да не е много голям. Върнахме се пак в Калифорния, но този път в Лос Анджелис.

Посетихме местните атракции, но нямаше нещо твърде впечатляващо, имаше готини местенца като Малибу и Бевърли Хилс, но също така имаше много трафик и още повече трафик.

Venice Beach e с дълга и широка плажна ивица, но за съжаление там клошарите, пияниците и като цяло пропадняците май бяха повече от лонгбордистите, сърфистите и плажуващите, или ако не са били повече то поне се усещаха че са навсякъде, защото от катуните им се разнасяха миризми из целия плаж. И все пак залеза навсякъде е красив, особено сред палмите.

Имахме само още един ден на разположение и го отделихме на Sequoa National Park. Много красиво място, където се чувстваш толкова малък и невзрачен сред огромните дървета.

Всички си взехме семки от секвоя и след има няма 3-4 години може и да си имаме малки коледни дръвчета или поне бонзайчета.

И толкова, имахме планове и за още, но за толкова стигна времето. Върнахме се със смесени чувства, определено 13-часовата разлика с България от Хавай и последвалата 10-часова от Калифорния ни държа всички опиянени почти две седмици, най-вече заради натрупалата се умора, а и заради връщането в реалността.

И така след спане по пътя, на пътя, в мотели, в къщи, неспане цели денонощия, един рожден ден в самолета навръщане, с комплименти от авиокоманията, шумно и с наздравица българите се завърнаха у дома.

Съвет от мен, внимателно подбирайте компанията си за такова пътуване и носете поне две устройства за снимане, незнайно как при мен винаги едното сдава багажа, точно когато е най-интересно.

Текст и снимки: Александра Атанасова





Галерия:
     
  
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци