За K2 - разказ от нежната страна :) ексклузивно за Wild-berries


За K2 - разказ от нежната страна :) ексклузивно за Wild-berries
08.08.2014

Само преди броени дни Боян Петров стана първият българин покорил вторият по височина връх на планетата К2 (8611 м), Каракорум, Пакистан!

Той вече има изкачени три осемхилядника в един сезон.

През май се качва на Канчендзьонга (8586) в Хималаите, което също е премиера за българин.

След това става първият ни сънародник, изкачил два 8-хилядника в един сезон, след като на 23 юли стъпва на Броуд Пик (8047 м), който се намира до К2.

След К2 вече има в актива си три осемхилядника в един сезон.

Станете част от това преживяване с разказа на неговата съпруга Радослава, специално за Wild-berries, която се включва в трекинга до базовия лагер:

"Още преди 10 години, когато замина първата българска експедиция за Пакистан (К2), съдбата силно ме обвърза с мисълта за това място и един от членовете й :)

Така реших, че искам да отида там. Тази година звездите се наредиха и в кратък срок се сдобих с билет, виза  и нов спален чувал.  Отново заминаваше българска експедиция за К2, а аз се включих за трекинга до базовия лагер под „лек” натиск от страна на Боян :)

Един ден ми се обади от Непал по сателитния телефон (мисля, че в нашето семейство винаги един е на сателитен номер и връзката ни минава директно през открития космос  :) и ми каза да си запазвам веднага билет, трябвало задължително да видя Каракорум.

Не съм го мислила, просто запазих билет – в началото на годината аз бях в Андите, после той замина за Непал...

Пакистан изглеждаше разумно решение за семеен уикенд!!! Извадих денка за експедиции и се почна пухенка, ръкавици, щеки... Познатите неща, по познатия ред. Вземането на виза също се оказа не малко приключение. Както по-късно някой се помайтапи:

”По-трудно е да стигнеш до К2, отколкото да го качиш.” (тънък намек за безкрайната бюрокрация)!

Стандартни пакистански гледки

Исламабад – просто различна вселена.

Имахме кратък престой и разходка до посолството.

Там, разбира се, ни чакаха мили и усмихнати хора. Дадоха някои полезни съвети и 3 бидона, които стоят в мазето на посолството и се ползват за експедиции.

Тук мога да вметна поучително за всички, който се замислят за сходна авантюра – не навлизайте в тази вселена, без да сте си записали телефона на посолството. Разходката в града ме научи, че една кола е толкова местна, колкото човека може да вмести!

Има 2 начина да се стигне до Скарду. Лесен - със самолет и труден – по легендарната „магистрала” Каракорум. Познайте кое си избрах!
Каракорум хайуей е прашен тесен път вкопан в планината от едната страна, а от другата е пропаст, завършваща с буйна река от ледника Балторо. Широк колкото да се размина аз с моя клет опел и колоездач :) А на някаква магия, там се разминаваха огромни камиони и сякаш телепатично се разбираха какво да правят.

Всичко, което трябва да притежава колата ти, е здрава свирка. Иначе си загубен. Не те ли чуват, все едно си невидим.

Това, което ние наричаме инфарктна ситуация на пътя – в Пакистан му викат ежедневие. Дори само като погледнеш камионите, им се чудиш как пазят равновесие изобщо.

От тази година по пътя вече е засилен контрола и следват военни проверки по различните постове  заради  жестоката екзекуция на алпинисти в базовия лагер под Нанга Парбат миналата година от местни терористи на верска основа. Мисълта, че някой те пази в този край на света, не е лоша. Дали може да те опази – Божа работа.

Усещането е, че си „във филма” през повечето време.

Хора с големи пушки те придружават до малки палатки, а там техники, сателити, чудеса. Горе-долу по средата на пътя се намира точката, в която се пресичат 3-те най-големи планини в света - Каракорум, Хималаите и Хиндокуш - Респектиращи ме с красота и величие по начин, по който нито едно човешко творение не ме е респектирало. Поклон пред Всевишния!

След  ден и половина с джип се стига до Асколе. Там се събират носачите, за тях е важно да има експедиции, защото това им осигурява прехраната.

Ако за нас това пътуване до К2 е прищявка –  за тях е съдба.

Начертан път от горе. Не са го избирали, просто го следват.

Малцина напускат селото, повечето са неграмотни - имат само земята, на която спят и едно небе.

Разхождайки се из селото, научавам за съдбите на някои от тях. Един човек ми го сочат – бил е височинен носач от най-коравите. Сега е сляп. Загубил е зрението си, защото не е имал очила и силното слънце отразено в снега е изгорило очите му.

Нашият сердар (човекът, който командва носачите) мечтае да изучи децата си – първото вече го е пратил да учи в града. Разказва, че зимата повечето хора слизат в мазите си и живеят там с животните, за да се топлят.

Един глас ми нашепва, че скоро няма да имам очи да се оплаквам от живота, който имам в България.



Асколе.

Една от книгите, които прочетох, „Три чаши чай”, е за построяването на училища в този край на света.

До към 1995 децата са учили коленичили върху ледника.

Ослепелият височинен носач, качвал се рамо до рамо с алпинистите по върховете.

Днес роднини се грижат за него. Дали сънува върхове зад спуснатите си клепачи...?

Тази година има доста експедиции.

Навършват се 60 години от първото изкачване на К2.

Долината е пълна с хора от цял свят дошли да се преклонят пред това място.

В Асколе сортираме багажа – дават ни носачи, водач и готвач.

Намираме се на 3000 м. надморска височина и започваш да усещаш планината – дива, сурова, смазваща те с огромността си.

Знам, че следват 100 км. лед, камъни и безкрай до базов лагер.

Ако за повечето хора 5-те звезди са религия, за мен суровата планина е като храм.

Сещам се за филма „Островът” – там Леонардо Ди Каприо разсъждаваше за онези туристи, отиващи на другия край на света (във филма беше Тайланд), за да спят в хотели и да пият кока-кола. На практика, те все едно не напускат никога познатия свят, за да усетят истинското приключение.
Става се рано, за да изпреварим силното слънце. Намазвам дебел слой слънцезащитен крем.

Това, че съм спала на земята, не ми пречи. От този ден до края на месеца не ме чакат много удобства.

Къпане с леген претоплена вода зад някой камък. Спане върху ледника. Пране на ръка. Ядене облечена в пухенка. Пиене на чай до припадък. Нищо от тези неща не ме притеснява, аз не робувам на цивилизацията толкова много и се чувствам пълноценна жена и без съдомиялна :)

Да переш на ръка не е срамно! Срамно е, когато станеш роб на машината и не можеш да си представиш да ползваш собствените си крайници.

На дясната снимка готвача Мюсин, обслужвал и зимни експедиции т.е. е ставал при -30 градуса, за да сготви закуска на поляците!!!

На лагер Паю носачите имат ритуал да пеят и танцуват в тъмното. Нещо като освещаване на експедициите.

Уж го правят за нас клиентите, но виждаш как изпадат в транс и се радват  с чистотата на деца.

Смеят се шумно и от сърце, така както ние рядко си позволяваме в града. Кога станахме такива сухари, моловете ли изядоха душите ни??

Разходих се в тъмното, за да ги снимам, тогава нашият готвач ме издърпа в средата да танцуваме.

Магическа нощ, която няма да забравя никога... там, под хилядите звезди, около 200 човека пееха песен на балтистански и аз танцувах под звуците й. След това си прехвърлях на ум този момент, докато се опитвах да заспя в палатката, сгушена в топлия чувал.

Трека се оказа трудничък. Точно когато решиш, че си наближил – някой от носачите ти казва с половин уста, че се е появило голямо езеро и е отсякло пътя. Или буен поток, или срутване.

Значи това бил ледника Балторо – той никога не е един и същи. Изкачваш склон от камъни и черен лед, а покрай теб върховете, за които само си чувал, ти се разкриват един по един.

Кулата Транго, Машербрум, Музтаг Тауър... аз ходя опиянена с увесен на врата фотоапарат и от вълнение дори забравям да снимам.

Иска ми се да бях поет, да ги наредя сега едни описания, а думите все плоски ми стоят :), а точно когато се надяваш това да е последният баир, водачът за пореден път ти казва, че остава час.

На някои лагери ни препържва слънце, на друг ни навалява сняг. В нощите чуваш как ледът с грохот се пропуква някъде много дълбоко под теб. Чуваш каменопадите, наблюдаваш лавините.

А понякога просто стоиш и се усещаш малък.

И колкото и банално да звучи, там където от дни нямаш обхват, имаш най-силната връзка с природата и хората около теб и тези, които ти липсват  някак ги заобичваш още по-силно. Нямаш време за измислени драми и фасони – дошъл си тук на среща с душата си.

Запознанствата протичат леко, особено в моя случай, защото съм жена и съм доста рядък екземпляр :) и, въпреки че наоколо има лъскави експедиции с разни алпийски светила, един по един се огъват и се отбиват към палатката ми я за щипка сол, я за чаша ориз :)

Кулите Транго – сърцето на всеки катерач прескача по един такт при споменаването им.

Спим всяка вечер на различен лагер и всеки пази натрупани истории, монументи на загинали носачи, разкази за знайни и незнайни върхове, тук всеки камък е легенда.

Стигаме Конкордия – за мен това е най-красивият лагер. Предпоследният. Тук е спасителният център.

Връх Митре е най-фотогеничният връх и го снимам на всеки кръгъл час по няколко пъти. Без съмнение е дошъл и моментът, в който почва да се води стандартния разговор на тема „на кой остров можех да лежа сега за тези пари :)

Но на всички ни е ясно, че хотелската стая е тясна за нашите широки души и защо звездите да са 5, когато над теб е безкрая! Звучи като клише, нo...

Здрав дух, здраво тяло! Малко йога на фона на връх Митре. Лагер Конкордия.

На другия ден се качваме до базов лагер. Водим си още от селото едно примирено говедо за храна. Неговата кончина ще дойде в подножието на върх Броуд Пиик (съседния до К2). А после месото му ще стои в цепките на ледника – естествен фризер. Вали сняг и има мъгли, а върховете те смазват с големината си.

Схваща ти се врата да гледаш нагоре и пак не откъсваш очи. Толкова са големи, че цялото усещане за мярка изглежда абсурдно.

Много хора, с които говоря не могат да си представят как се живее толкова време на открито без да влезеш в стая. Те смятат туроператора за ангел-хранител, готови са да вдигнат скандал, че готвачът е объркал поръчката в ресторанта или полудяват, ако асансьорът не работи и се качат пеш до 3-тия етаж.

За Бога, хора, това не е освобождение, а робство.

Животът в базовия лагер е съвсем простичък. Ядеш, четеш (прочетох 2 книги), ходиш насам-натам, говориш с другите сълагерници, зашиеш нещо, изпереш. Вечер се пуска генератор, така че може да се изгледа някой филм, но не стоим до много късно в голямата обща палатка, защото е високо и студено, а ти си на практика навън и искаш да си ходиш в топлия чувал.

Лятната ни вила с първокласен изглед. Дворът е облагороден от най-добрия ландшафтен архитект на всички времена от създаването на вселената насам.

В един не много слънчев юлски ден оставих мъжете на базов лагер и направих обратен завой към селото. Усещането, че вече се движа към течащата вода и шампоан, ми действа до някъде позитивно. Не съм си измила косата нито веднъж в планината, но от слънцето е по-скоро суха и всяка вечер я мажа с арганово масло. Не съм се виждала и в огледало от седмици, което не ми пречи да се чувствам красива, а единственият аксесоар, който нося, е усмивката ми.

Има нещо много тъжно в жени, които ежедневно ползват миглоизвивач и ходят с дълги нокти.

Ако излизат в природата по-често, усмихват се по-широко и носят цветни дрехи, ефектът ще е поразителен. 

"Вече 30 години се опитвам да порасна, без особен успех."

Когато приключи мисията Балторо, всеки един участник получи бакшиш. А хърбавичкият нисичък гид се уреди и със старата ми пухенка. Навъртяла е повече километраж от колата ми, а сега ще топли някой друг!

Слизаме в  селцето Асколе, пием чай, ядем салата, товарим се на джип, който по изтърбушен прашен път се клати към Скарду. Там запазваме билети за самолета към Исламабад. Първият самолет не идва и аз се сещам, че тук нещата са „Иншалла” и никой не поема пряка отговорност за нищо.

Все пак по някое време през деня някакъв самолет идва, малките неволи са компенсирани от симпатичния пилот, който не е пропуснал да забележи, че на борда се качва жена.

Полет Скарду-Исламабад  мина  в кабината на пилота, откъдето можеш да се насладиш на първокласна гледка над  Каракорум. Една невероятна приказка за едно невероятно място...

Усещането, че светът е бил прехвърлен нотариално на твое име!

Ако трябва да направя разбор, за финал извървях 200 километра, изгубих 6 килограма, похарчих парите за нова кола, запознах се с интересни хора, прочетох 2 книги (една много дебела и една тънка), отметнах една мечта и освободих място на следваща!

 

Прощаване с планината от самолета ...радост и носталгия....




Галерия:
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци