Свободното гмуркане и какво промени то в живота на едно момиче


Свободното гмуркане и какво промени то в живота на едно момиче
02.11.2013

Само преди месец изпратихме две от нашите момичета на курс по свободно гмуркане. Те бяха любезно поканени от нашите приятели от Seanomad. Вижте какво споделя с нас - Бери Нели :)

"Най-хубавите неща в живота ми винаги са се случвали съвсем случайно. Някак падат от небето изневиделица и благодарение на това, че не се замислям дали да тръгна, дали да ги направя, дали да ги грабна, те наистина се оказват най-хубавите. Така се случи и с тридневният курс по свободно гмуркане, на който попаднах съвсеем случайно благодарение на Wildberries.

Последва първият медал в живота ми - съвсем случайно. Но нека разкажа за медала, защото него съвсем не го очаквах.

Нашият инструктор Любо още по време на курса ни подхвърли, че след около месец ще се проведе второто по рода си състезание в България по свободно гмуркане. Спомена също, че световният шампион ще участва и ще ни бъде интересно да гледаме, а защо не и да участваме. Помислих си, че лично аз съм мнооого далече от участие по състезания. Все пак този тридневен курс ми е първата среща със спорта изобщо, а за едно състезание си трябват тенировки, подготовки,...абе състезание. Дадох си сметка, че няма да отида да се състезавам, но много бих се изкефила да отида и да видя как протича едно такова мероприятие, да видя световния шампион как се раздава, какви времена дават състезателите и лека по лека да навляза в спорта..., но не ми се получи сметката. Седмица преди състезанието се чух с Любо и той ме подхлъзна да участвам както се казва „за купона“.  Речено-сторено.

Отидох на състезанието в страхотно настроение. Все пак, който няма какво да губи, нищо не губи и няма от какво да се страхува. Реших, че ми трябва цел, за да е интересно за самата мен и си дадох три - за да ми е още по-интересно.

1 - да направя 3:00 мин статична апнеа.

2 – да направя над 50м динамична апнеа

3  – да не съм последна поне в една от дисциплините.

На курса дадох време 2,35 статична, 50м динамична и нямаше как да не постигна поне две от целите си.

Усмихната и щастлива поздравявах всеки, който срещна, а не познавах никой освн инструктора ми, на който по всичко личеше, че главата днес му пуши мощно, защото е организатор на състезанието. Разбрах, че няма да го занимавам със себе си и понеже за пръв път попадам на такова състезание си зададох глупавите въпроси на момичето, което записваше състезателите. Записах се, казаха ми в колко ми е позволено да започна тренировка и в колко ми е старта.

Първо беше статичната апнеа, но до тренировката имаше още време, така че трябваше да губя време. В един момент се почувствах малко тъпо, че съм отишла сама там и никой не познавам. Нямаше с кой да разменя и дума, да попитам разни въпроси, които ме вълнуваха за състезанието. Бях се обадила на няколко човека да дойдат да гледат, но никой не успя. Слава Богу сестра ми с племениците се появиха и ми даоха много сериозна подкрепа. Оказа се, че без нея щях да се мъча, защото на тренировката установих, че часовник, който измерва и минути, и секунди има само там, където протича състезанието и не се вижда от мястото, където можех да се подготвям за старта. Пробвах със часовника, който измерва само секунди, но като се покажех от водата и го погледнех не можех да разбера дали са минали минута, две или три. Повиках систъра от скамейките за зрители да ми засича времето и от този момент нататък си имах личен асистент. Колко хубаво?!

В свободното гмуркане и особено в статичната апнеа за постигане на висок резултат е изключително важно тялото и още повече умът да са отпуснати, спокойни. Точно за това използвах времето на тренировката. Да се успокоя в мислите си, и да отпусна тялото си. Но докато бях под вода чувах отброяването на времето за старт на състезателите, ръкоплясканията на публиката и тези шумове разсейваха концентрацията ми много сериозно. Трябва да ви кажа, че овациите вдигат пулса сериозно, дори да знаеш, че не са за теб. Самият звук ме развълнува много, но все пак сестрата засече малко над 3 мин. на тренировката и вече бях доволна от себе си.

Наближи време да влизам за старта. Появи се и Любо. Попитах го дали може да бъде до мен във водата, дали може да ми говори и той каза, че може. Супер! На курса стигнах 2,35 мин. благодарение на това, че той ми говореше и ме разсейваше от мисълта, че трябва да дишам сега, веднага и на всяка цена. Помолих го, ако може, пак да ми говори и да ми казва през 10 сек какво ми е времето след 2-рата минута.

Ето, че дойде време да стартирам. Влязох във водата вече леко изстинала, което пречи, но го игнорирах и се чувствах много спокойна. Игнорирах и папараците насреща, и хората, които се взираха в мен, и съдиите,...чувствах се концентрирана и достатъчно спокойна за старта. Започна отброяването, взех си дълбоко дъх и потопих глава.

Точно в този момент разбрах, че не съм чак толкова спокойна, колкото си мислех. Пулсът, който чувах в главата си щеше да избие през ушите. Прогоних мисълта, че това бумтене ще ми вземе от времето и се отпуснах. Опитах да забия поглед в точка, но отдолу дебнеше друг папарак с подводна техника изглеждаща като за експедиция на Марс. Затворих очи, за да не виждам фотографа и зачаках. И чаках, и чаках... Пулсът заглъхна, след малко пак се появи, аз чакам Любо да ми каже, че минавам 2,30 мин, а той мълчи ли, мълчи. Чаках, чаках, започнах да предусещам поривите за дишане, Любо го няма никакъв да проговори. Слава Богу по едно време се обади, хитрецът му, с думите:“Три минути, Нелка. Супер си!“. Явно беше решил да не ми слага напрежение по-рано, както исках, а направо на трите минути ми каза времето. До тук добре, доволна съм, но поривите за дишане вече започваха да ме мъчат. Любо започна да ме разсейва с малки задачки от рода да му вдигна показалец на лявата ръка, после на дясната, много бавно – така откраднах още малко време, но поривите започнаха да гърчат осезаемо тялото ми. Мисълта ми беше ясна и по моя преценка бях далече от загуба на съзнание, но определено вече ми се дишаше и то много. Съвсем бавничко загребах с ръце, за да се придвижа към ръба на басейна. Възможно най-флегматично се хванах с едната ръка, а после и с другата. После стъпих с единя крак бавно на масата, специално потопена под водата за удобство, а после и с другия. Последно измъкнах главата, поех си дъх за възстановително дишане и ясно и отчетливо изпълних протокола.Протоколът представлява три действия, които трябва да се изпълнят в определена последователност. Ако гмуркачът обърка последователността значи, че не е съвсем адекватен и може да получи жълт или червен картон, което може да го дисквалифицира. При показване на бял картон от съдята значи, че опитът е успешен и се зачита пълното време на опита. За бял картон трябва след като подадеш главата от водата да свалиш маската, да подадеш знак с ръка ок и да кажеш, че си ок.

Също така за бял картон трябва да не си припаднал и да не си направил т. нар. самба, която представлява неконтролируеми спазми на тялото. Тъй като направих протокола правилно съдята, която беше хърватка, си записа нещо в голямата книга и ми размаха белия картон пред лицето.

Аз обаче, не знам защо, никъде не съм отразила в съзнанието си, че се дава бял картон за успешен опит и много се зачудих какво ми я бута тая пластмаса толкова настойчиво пред лицето. Държа я известно време пред мен усмихвайки се и аз съвсем внезапно реших да я дръпна и посегнах. Хванах я, но и тя упорита жена не я пуска. Дърпам аз, дърпа тя, абе настана голям смях наоколо. На следващата дисциплина видях, че картоните вече са на връзка окачени за врата й. Та опитът ми беше зачетен, времето ми беше 3,35 мин. и всичко мина по-добре, отколкото очаквах. И за да съм съвсем доволна оставаше само да излезе класирането и там да пише, че не съм последна. След няколко часа излязаха резултатите, но малко преди това Любо прехвръкна тичайки и ми извика:

-Май си втора, сръбкинята припадна и получи червен картон!

-Лъжеш, не може да е вярно това - му отговорих, но веднага след това се появи момче, носещо листовете с класирането. Залепи ги на стената, а ние със сестрата се залепихме да четем.

-Втора! Наистина съм втора. Ииууухууууу!!! – крещях на воля, скачайки като женичките по филмите. Запрегръщахме се със сестра ми. Разни хора наоколо ме поздравиха, ударих дупе в тавана няколко пъти. Голяма радост беше. Не съм очаквала, не съм мечтала и не ми се вярваше. След няколко часа беше награждаването и за пръв път в живота си се покачих на почетната стълбичка. Красиво момиче ме закичи с медал, подаде ми грамотата и се ръкувахме. На всичкото отгоре ми подариха и маска. Ех, че хубаво, тъкмо си бях счупила моята маска и тази ми дойде точно навреме.

Естествено последва да се поздравим с другите момичета на стълбичката, качихме се и трите на стъпалото при първата и започнаха снимките. Ухилена до уши отвън, а вътре сърцето полудява. Добре, че не пуснаха химна - щях да се разцивря."




Галерия:
     
   
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци