Вихрен по Северната стена - разказ на Mishini Creative


Вихрен по Северната стена - разказ на Mishini Creative
31.08.2016

Преди време ви представихме една от любимите ни художнички - Михаела Иванова, позната и като Mishini creative. В нейния свят може да видите планини, осеяно със звезди небе, Млечен път, гори и всякакви магични пейзажи, вдъхновени от различните лица на планината. Mishini твори върху платно, бижута, дърво (аз в момента съм с бижу от нея и вече е един от любимите ми накити!).

В предния ни разговор с нея, тя ни сподели от къде черпи вдъхновение за творбите си. Отговорът й беше:

"Има гледки с извънземна, направо агресивна красота. Последната такава, която се е запечатала силно в съзнанието ми, е на съмване в основата на стената на Вихрен този януари. Представете си сблъсъка на нощта с утрото - леденият тъмно син мрак фино се пропуква и от него изтича огнена светлина, космическа лава. А ти си там някаква прашинка сред канара от камъни. Това е времепространствен шедьовър, който имаш честта да видиш само „тук и сега”."

(Целия ни разгор с нея може да си припомните тук.)

Вече може да прочетете пълната и още по-вълнуваще версия на този мини разказ, в който се усеща страстта й към планините. Оставяме ви на Mishini creative, Пирин и една сбъдната снежна мечта:

 

Моята 2017 година започна на 2-ри януари. Но не, не защото съм препила и съм проспала един ден, а напротив. На 2-ри януари се качих на вр. Вихрен – за първи път през зимата, за първи път по северната му стена.  

Бленувайки в разгара на лятото снега, с носталгия се връщам в мислите си отново там, тогава. Всичко започна на 30-ти декември... 

                30 –ти декември е, а аз още не мога да взема решение къде да отида на Нова година. Чувствам се все едно имам ренде в себе си. Върти се и стърже душата ми на правилни многобройни парченца. Разкъсвам се между това дали да замина за х. Македония за пантене и каране по безкрайните рилски склонове или да отида на вила близо до Гоце Делчев с приятели, или пък да зарежа цялото празнуване, да си легна рано и да отида да карам на 1-ви на Боровец. И колкото повече 31-ви наближава, толкова по-кашаво става всичко в главата ми. Искам да съм слънце и да огрея навсякъде. Нелепо, нали? Хората имат далеч по-значителни терзания в живота си. И докато се въртя трескаво в леглото от около час, получавам съобщение – допълнително масло в огъня.

                Крис ми казва, че ще е на х. Вихрен на 1-ви и 2-ри. Ако ми се катери, да ходя. Тур Кулоара на Северната стена на Вихрен, лесен бил. Моментално, без време, пръстите ми защракват трескаво по клавиатурата на телефона „Искам. Идвам” без да знам как. Сърцето ми започва да бие учестено. Почвам да ровя за информация за тура. Снимки, гидовник, заход. Главата ми се стяга от вълнение. Прогнозата е за време като по поръчка. Не знам дали ще мога. Ще трябва да мога. „Само че ще трябва да се придвижиш сама до х. Вихрен.” казва ми Крис. Как? Не знам. Ще намеря начин. Няколко частички Вечност по-късно се появява и господин Здрав разум заедно с госпожица Свръхпредпазливост, които почват да дуднат: „Тоя тур дали въобще е за теб? Била ли си някога на зимен алпинизъм?” Мальовишки траверс съм правила, на Резньовете съм катерила веднъж през зимата, няколко пъти на Боянски и Скакавишки водопад, но на горна...дали ще е много по-трудно? Несигурността започва да кънти в главата ми. Крис има представа за нивото ми, нямаше да ми го предлага, ако беше твърде много над възможностите ми, контрирам аз в тази мисловна битка.

                Връхлита ме лавина от въпроси. Чудя се кой да ми даде ориентир. Решавам да пиша на Марто. Минава 00:00 ч., но не мога да чакам до сутринта. Питам го за маршрута. Казва ми, че „става”. Отдъхвам си, щом не съм чула тежкото „Не, този тур не”. Разменяме още няколко приказки виртуално. Благодарна съм за отзивчивостта му, хубаво е да получиш такава, особено когато тепърва прохождаш (пролазваш) в света на алпинизма и имаш много бегла представа за това къде изобщо се намираш. 

                Лягам. Правя всичко възможно да се успокоя и заспя.

                На следващата сутрин проучвам всичко – как да стигна до Банско, с какво да се придвижа до Шилигарника, как да стигна до горе. Спомените ми от летен Пирин от преди години са избледнели. Оказва се сложна логистика, особено в деня след Нова година, когато всичко живо спи и е още в празнична еуфория. Провират се в съзнанието ми несигурността и страхът дали не се набивам в нещо над възможностите ми. Все пак стягам багажа и екипировката. Роската ме снабди със сечива. Потеглям към вилата в Гоцеделчевско, а за Вихрен отлагам взимането на решение за „не сега”. Така е по-лесно. Тръгвам, пък в движение ще го мисля.

                31-ви е. Пътувам към Гоце Делчев. Цял ден мислите ми хвърчат и не мога да ги събера. Умът и душата ми се разкъсват между крайните точки на параболата, образувана от махалото на избора. Между тях конкретика също липсва. Не знаеш кое да избереш – непознатото, трудното и вероятно страшното, но даряващо оня трепет на сърцето и оня полет на душата, които не можеш да вкараш в рамката на думите. И оная съвършена сурова красота на природата, в която се влюбваш безвъзвратно. Другият ти избор е да се сгушиш в комфорта на благата приятелска приказка и топлината на червено вино пред камината. Да отпуснеш струните на нервната си система, а не да ги натягаш допълнително. Не знаеш коя врата да отвориш. А зад едната дори не ти е ясно какво има. Губиш се в опита си да се намериш. И колкото повече дълбаеш, толкова по-неясно става. Не подценявай планината и не надценявай себе си – вечната мантра. Липсва ти опита, за да можеш да направиш преценка на собствените си възможности и да вземеш адекватно решение – можеш ли, не можеш ли? Женското у мен се изостря и ме дърпа за ръкава „Принцесо, не се опитвай да бъдеш войн!”. В мен се бият ин и ян, любопитство и страх. Марто ми казва, че в алпинизма нещата се получават, когато излезеш от зоната си на комфорт, еле па в зимния алпинизъм. В крайна сметка приключенският порив запушва пробойните, през които ме наводняват свръхпредпазливостта и страхът. И си мисля – заслужава си дори само заради факта, че този текст е добро начало на разказ.

***

Обаждане от приятел успокоява положението. Тошето ми казва, че турът е „много красив”, никак труден, катерил го бил не веднъж. Разказва ми го. Отдъхвам си. Оставям всичко да се нареди само. Не насилвам света да изиграе някой от сценариите в главата ми. Може пък да има собствен, по-добър.

В късния следобед се озовавам в къщата, сгушена сред хълмовете над Гоце Делчев. Най-близкото място с обхват е на 25 минути с кола по разнебитен тесен път. Усмихвам се чаровно и заявявам на групата, че е крайно наложително на 1-ви по обяд някой да ме свали до заветната телекомуникационна локация.

***

                1-ви по обед. Лашкаме се по зимния път със заветна цел Негово величие – Обхватът. Хвърлям се в телекомуникационната прегръдка на четирите чертички. Крис – изключен телефон. Греда, сигурно нещо се е случило. Нямам желание да се връщам отново в къщата, беше много весело, но ме тегли планината. Не знам дали Крис е на хижата. Знам, че Мечката вероятно е там. Решавам да рискувам и да отида - в най-лошия случай ще прекарам една вечер с чаша червено вино, ще се разходя пешеходно на следващия ден и ще се слезна към града. Звъня на Павката, който е в Банско, беше ми споменал, че може да ми намери кола до Шилигарника. Той потвърждава. Ура! „Карай ме до гарата в Гоце Делчев. Тръгвам.” казвам на Наско, който е така добър да влезе в ролята на шофьор след новогодишната нощ. Групата ме изпраща до гарата в Гоце Делчев. Следват усмивки и прегръдки. Хващам автобус до Банско, откъдето Никята и Павката ме взимат с кола, за да ме закарат до Шилигарника. Говорим си за каране, сняг и липсата на такъв по Пирин, въпреки колосалните валежи в страната, които явно са се изсипали само в Рила, Родопите и Стара планина. Притесненията ми за захода намаляват. Рискът да е лавинарник все повече клони към нула. Май ще хванем уникално време и добри условия. В 16:00 ч. поемам от Шилигарника сама по пътеката към хижата. Хващам доста добро и спретнато темпо – загрявка за утре, мисля си. За около час стигам до хижата по асфалтовия път, който е с много тънка покривка от сняг, която на места дори липсва. Спирам често и глезя сетивата си с пейзажа, звуците и усещанията, с които природата ме дарява. Всичко наоколо е голо, лишено от бялата премяна на зимата, а залезните лъчи галят с оранжево-червена светлина перчема на Тодорините улеи.

                Стигам хижата. Топлината й ме посреща както майка детето си. Очаквам да видя там Крис и Мечката, само че ги няма. Крис още е с изключен телефон. Звъня на Мечо – не вдига. Сигурно още катерят със свръзките си или слизат от маршрута, помислям си. После се заговарям с един човек, от когото разбирам, че Мечо е бил с Бранко, катерили са при доста тежки условия преди два дни и са си тръгнали днес по-рано, а Крис въобще не се е появявал. Малшанс. И тъкмо когато обмислям да попитам хижаря за някоя книга, с която да запълня вечерта си, ми се обажда Боян Шейтанов. Обхватът се губи и не можем да се чуем при първото позвъняване. При второто разбирам, че с Крис са на Шилигарника и питат дали ще идвам на х. Вихрен, за да знаят дали да мъкнат инвентара нагоре. „Аз вече съм тук, чакам ви!” възкликвам с радост и настроението ми се приповдига. Час по-късно пристигат Крис и Боян заедно със Здравко и Валя. Ей, голям кеф! Хапваме набързо в столовата, обсъждаме плана за следващия ден – Здравко, Валя и Боян ще катерят по Джамджиев ръб, ние с Крис по Кулоара. Казваме си на шега, ей така, колко ще е готино да се засечем на последните метри преди върха, където тур Кулоара се слива с ръба. Качваме се в стаята. Крис наточва котките, приготвяме багажа. Навивам алармата за 03:15 и всеки от нас се отпуска в прегръдката на съня.

                Будя се няколко пъти през нощта – в 23:40, в 01:25, в 02:15...и всеки път с мисълта „Сигурно вече е 03:00”. Поглеждам телефона си и въздъхвам „О, имаш още време за сън, заспивай!”. Сънувах, че се будя и ставам, за да катерим по тура. Реалността се изкривяваше, опитваше се да се роди преждевременно в съня ми. Вълнението бе отворило врата в съзнанието ми за бъдещето. И след всичкото това сънореално време, наистина стана 03:15. Алармата звънва нежно. Отворям очи, вдишвам дълбоко и издишвам. Кратък миг и подтиквам тялото си да стане. Студено е. Будя Крис, а останалите имат още час-два за сън. Опаковаме се набързо, взимаме храна, кафеварка и котлон и излизаме от стаята, за да закусим. За наше съжаление и учудване столовата е заключена, така че приготвяме изискана гурме закуска от кашкавал, колбаси, хляб и консерва грах на стълбите между етажите в хижата. Кафето ме буди само с аромата си, къкрейки в кафеварката, още преди дори да съм отпила от него. Хапваме и се стягаме за път.

Снимка: личен архив

                Часът е 04:15. Навън е студено, но все пак поносимо. Синеещ сняг проблясва сред тъмнината. Крис закрачва по пътеката, аз след него. Челниците ни сочат пътя. Няколко десетки метра по-нагоре сваляме якетата. Поглеждам нагоре, а небето ме засипва със звезди. Ярки и по-живи от всякога.  

                По пътеката има оскъдно количество сняг, на места даже вървим по треви и килим от борови иглички. На места има лед, разлял се в релефите на планината. Малко по-нагоре наклонът се стопява и преминава в почти равно придвижване. Поемам си дъх и сякаш във вените ми се налива гориво. Ускорявам крачка, даже се разприказваме. Говорим си за планината. За първия ни досег с нея, за първото катерене. И как сме стигнали до тук. За това къде е ролята на онзи, по-опитния, който въвежда новака в дивия свят на алпинизма. Ценно е да има кой да ти покаже, кой да запали искрата у теб и да ти сподели опита си. Докоснеш ли се до по-добрите, със сигурност има какво да научиш.

                След малко объркване на пътеката влизаме отново в правия път, макар и загубили ценно време. Сняг почти няма, а малкото, който е наличен, предоставя стабилни условия за минаване по иначе лавиноопасните терени. Няма пукане, няма хрупане, няма свличане или потъване. Стабилен фирн, по който се движим с внимание. Правим кратки почивки, но не се бавим много, че спреш ли – веднага ти става много, ама много студено. Все още само челниците ни са единствените източници на светлина. Стигаме заслон Казана. Влизаме, за да отдъхнем за малко повече. Крис предлага да сложим котките и седалките вътре на топло (колкото може да е топло в един заслон посред зима). Малко остава до основата на стената. В 06:38 ч. сме там, под тура. Ура! Ходенето свърши, почва катерене. 

               Разкатаваме въжетата, разпределяме инвентара и се връзваме. Крис тръгва нагоре, разбрали сме се да катерим на френска в по-голямата част от времето. Турът започва със снежен кулоар, около двайсетина метра, след който има скален праг - първият пасаж. Аз стоя в основата на коридора и тръпна в очакване. Оглеждам се наоколо. Вляво, в далечината, хоризонтът се пропуква от фина светлина и нежно изсветлява. Правя панорама с погледа си. Попивам жадно тая картина, с която природата ме дарява. Магическо е и го получаваш, защото си го заслужил. Достъпно е не за всеки и си струва всяка крачка и всяко задъхване. Няколко мига по-късно от пукнатината пространство между небето и планините на североизток, тъмно синеещи, изтича ярка оранжева окраска и се разлива по хоризонта. Толкова наситена, че е трудно за окото да я погълне и изпрати до съзнанието като реално съществуваща. Контрастът между индигово синьо и огнено оранжево посича на парчета логиката, която казва, че не би могло да бъде толкова извънземно красиво. Студът на нощта се среща с топлината на изгрева. Времепространствена магия, която те поглъща без да среща съпротива. Безмерна композиция на съвършенството. Виждам, че въжето до мен свършва и е време да тръгвам. Няма време за снимки. Този шедьовър остава притежание само на Вселената и на мен.

                Тръгвам по тура. Стигам с лекота до скалния праг. Интересно ми е да се изкатеря по него. Не ми е особено лесно, но не ми е и особено трудно. С малко повече намествания на сечивата и котките преминавам нагоре. Следва каминообразен тесен участък с фирнован сняг. Стигам до площадка, която Крис е направил точно под втори скален праг. „Виж – еделвайс” – посочва ми той в дясно от установката. Малък еделвайс се подава изпод снега - парченце нежност насред суровата планина. Сега си мисля, че това цвете събира в себе си онези две качества, които човек е хубаво да развие у себе си – издръжливост и мекота. Издръжливост както на тялото, така и на духа, и мекота на душата.

 

                Крис поема нагоре и не след дълго се изгубва от погледа ми зад снежно-скалния релеф. Нито се виждаме, нито се чуваме. Докато осигурявам, стоейки на едно място, става много студено. Мисля си, че не е хубаво да падам на пасажа, даже направо е немислимо. В един момент въжето свършва, дръпвам го леко няколко пъти, за да дам знак. Не знам дали Крис е направил площадка или продължава да катери. Нямам избор, тръгвам. И няма да падам, това е положението. В такива моменти хич не ти се и пада, защото не знаеш дали въобще ти и свръзката ти сте осигурени. Падайки, повличаш и другия. Не става въпрос само за “аз”, а за “ние”. Колко мотивиращо действа! Започва интересно катерене, на места поставям сечивата странично, натягам ги, получава се. Харесва ми, че имам контрол над тях и катеря осъзнато. Използвам малките ръбчета по скалата, туфите, които се показват тук-там, петната лед, които са натекли на места. Минавам прагчето и отново излизам в основата на снежен коридор. Петнайсетина метра по-нагоре Крис е направил площадка. Качвам се при него. Вече е светло.

                Поглеждам нагоре – снежен кулоар. Мой ред е, казвам си, и потеглям нагоре. Катеря...соло, влачейки въже. Няма клинове. Няма и къде да сложа джаджа. Лесно е, не ми трябват. Тази мисъл ме подтиква да хвърля поглед назад и наоколо – ей така, да си направя кефа, че изкачвам снежен кулоар соло (влачейки въже) на тази височина. Адски красиво е и адски въздушно. Почвам да усещам умора в краката. Не е трудно, просто е изморително. Кулоарът нагоре преминава в лек каминообразен пасаж. Разбираме се да обърнем водачеството. От тук до излизането от тура остава съвсем малко – нетехнично, лесно, но изморително катерене. Малко микст и след него последното снежно поле. Когато идва моят ред за тръгване, осъзнавам колко изморени са краката ми. Правя по няколко крачки нагоре, подпирайки се на сечивата като на щеки в пръхкавия тук сняг, и спирам за почивка. Няколко крачки, почивка, няколко крачки, почивка...А Крис го изтича на един дъх! И така до горе, един почти безкраен снежен коридор, разливащ се широко вляво и вдясно. И пареща болка в прасците. Движа бавно, докато идва и заветният край на този снежен енергопиец „Кулоара”. „Ела, ела да видиш”, мотивира ме Крис, подпрял се на една скала малко по-високо. С любопитство се изкачвам до него и с огромна радост виждам Здравко няколко метра по-надолу по Джамджиев ръб, Валя и Боян след него. Срещите в планината винаги са някак пълни с щастие! Може и да не сте най-добри приятели, но ви сближава планината, мястото, времето, тук и сега. Там горе се ражда, оформя, една общност. Една малка, но мощна система. Думата „приятел” става по-различна, необременена от стереотипи и празни съдържания.

Снимка: Здравко Кръстев

                Събираме се и ставаме някак по-бодри. Какъв тайминг! Правим кратка почивка, сваляме котките, прибираме сечивата и продължаваме, вече петима, нагоре по ръба. Остава ни съвсем малко до достигане на върха. Слънцето вече се е изкачило по-високо. Времето е тихо, спокойно. И ако днес Пирин е една огромна къща, то Вихрен е нейният домакин, застанал подпрян на широко отворената врата, очаквайки нашето гостуване. Готов да ни посрещне с блага усмивка и топла прегръдка. Движа се последна в колоната, даже малко изоставам, но ми е толкова хубаво, че въобще не ми се бърза. Другите се изгубват от погледа ми зад ръба.

                Когато стигам до горе, ги виждам седнали, загледани в безкрая, щастливи. Присядам до тях и споделям емоцията. Гледаме в далечината, говорим си, хапваме. Пет души (с ударение на „и”), които планината прави приятели. Пет малки слънца, които светят и огряват битието. 2-ри януари е, някъде около 10:00 ч. Какво по-добро начало на годината?

** П.П. Последва интересна фотосесия. Ама така е, когато планината прочиства разума и оставя най-важното от теб – детското! :D

Снимка: Боян Шейтанов

Снимка: Боян Шейтанов

Снимка: Боян Шейтанов





Галерия:
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци