Крос кънтри на Витоша - Bike Report


Крос кънтри на Витоша - Bike Report
28.08.2017


Всеки има различни начини да разпуска и да се забавлява през почивните си дни, без значение колкото обича работата си и града, в който живее. 
Аз и Димана решихме, че този уикенд ще се забавляваме на прохлада в гората и на две колела. Отдавна бяхме коментирали бягство с колелета из полите на Витоша и беше време да го изпълним! Решихме да се качим до Тихия кът.

Това ми беше първото качване с колело в планината тази година. Диманка пък се качва до горе поне два пъти в седмицата и разходката й с мен, й беше като почивен ден (ако сте изпуснали разказа й за мега якия байк трип до Австрия и Италия, може да го прочетете тук).

Развълнувана и готова за приключения, се събудих рано и реших да дам на тялото си питателна закуска. Все пак очаквах от него няколко часа яко въртене (а бях със солидна мускулна треска, която не улесняваше положението). Затова реших да си направя бананови палачинки - така денят ми започна добре подсладен и не огладнях докато бях навън. Не ми беше тежко и в същото време бях сита и пълна с енергия! 

Бях инструктирана да дойда само с каска, очила, байк блузка с джобчета на гърба, вода и някое сурово барче за допълнително енергия. Точно толкова минималистичен багаж ви трябва, за да се качите до горе.

Бяхме решили да поспим малко, затова се събрахме в 10:30 и потеглихме към велоалеята на Цар Борис III - тъкмо да позагреем за предстоящото изкачване към Бояна. Аз тепърва се сприятелявам с колоезденето (все пак прокарах колело преди 4 години), а Димана (която обира медалите по съзтезания) се оказа търпелива и настоятелна учителка. Още на велоалеята ми вдигна седалката, игнорирайки с усмивка протестите ми. В крайна сметка й бях благодарна - хем по-малко напрежение за колената ми, хем по-лесно по баирите.

Покрай сладките приказки леко си изпуснахме отбивката за Бояна, но пък се разходихме повече. От велоалеята се насочихме по бул. А. Пушкин към най-дългия баир на света (поне на мен така ми се стори). Тук беше критичната точка на волята ми - виждах още колко много ме очаква да изкача. Колкото и да въртях, разстоянието не ми се струваше да намаля, а краката ми вече горяха и не им се въртеше. Крепеше ме това, че вече бях изкачвала баирa, и то през зимата по заснежен булевард. Знаех, че вече съм стигала до горе с колело, нямаше как сега да не стане. А и винаги имах план Б - ако много се изморя, да сляза и да бутам. Обаче този "коз" го пазех за планинските пътечки нагоре, където бях почти сигурна, че ще ми се наложи.

Според Strava съм изкачила баира с дължина 1,1 км за 7 минути със скорост 9.9 km/h, но на мен ми се сториха поне като 20 минути и скорост от може би 1 km/h... така че като за първи път това лято съм доволна!

Извод: наистина трябва "просто" да въртиш. Гледаш си към целта, дишаш, повтаряш си, че можеш... и въртиш! :)

След още едно-две стръмни, но кратки баирчета стигнахме до първата чешмичка по пътя си. Лека-полека се доближавахме до истинската цел на приключението си - каране из гората. Тази мисъл не ме успокояваше много, не знаех колко сили още ще имам, а истинското изкачване тепърва започваше. 

Но след като влязохме в гората, стана някакси по-лесно. И в пъти по-красиво и по-приятно. В момента, в който около нас се появиха зелени дръвчета, придобих нови сили. Всичкото въртене до тук определено си струваше - нямаше коли, въздухът беше чист, отвсякъде ни обгръщаха тишина и спокойствие. Идилия.

Маршрутът също беше по-интересен - гората дава толкова възможности в сравнение със скучния асфалт! Имаше доста интересни завойчета, неща за заобикаляне, гледки и корени, които Диманка да гази с колелото. Там вече аз си бутах без да ме е срам. Няма да жулим колена с първо качване, я!
Теренът предразполагаше за отпочиване и събиране на нови сили - баирите не бяха дълги и се редуваха със спускания и равни участъци. 


Някои бутат (но поне имат сили да се усмихват), други се усмихват докато карат. Всеки според нивото си. 

Наближавахме чешмичката на Бялата Вода. Вече не ми се въртеше, ставаше все по-топло и част от мен се питаше защо не си седях вкъщи. Точно тогава си спомних как преди две години бях на същото това място, пеша. Гледах хората (и най-вече момичетата), които се качваха с колелета и си казах, че някой ден и аз ще се качвам до там с колелото! Тогава осъзнах, че съм на път да сбъдна една мечта. Мечтата на моето "Аз" от преди няколко години, мечтата на едно момиче, което дори не си представяше да отиде до работа с колело ... момиче, което сега беше на същото това място и караше колело. Намерих сили да повъртя още малко, нямаше как иначе :)


Тук стана по-каменисто отколкото ми се искаше. Но пък имах Диманка плътно зад себе си да ми дава кураж (и зор). "Няма да спираш на камъните, даваш газ и газиш", "Върти, върти", "Давай, мина го" определено помагаха - въртях и газех камъни. 

Оставаха малко метри до крайната цел - Тихият Кът! Диманка видя, че силите ми привършват и настоя да си разменим колелетата. Не упорствах много и завърших разходката на нейния лек принц - Scott Spark, а тя на моето 15-килограмово (уж унисекс) глиганче Drag. В този момент вече обмислях ново, по-леко колело! Може да тренирам и да спортувам, но все пак съм дама - защо да мъкна толкова тежно колело (да, понякога се налага да го качвам по стълби), като мога да съм с нещо по-леко.

И така, стигнахме - в 12:48 бяхме горе и крачката ми можеха да си починат, йей! Малко сладки приказки за живота и колоезденето, малко вода и хайде пак на седалките!

Трябваше да бързаме и решихме да се спуснем по асфалта - идея, която хич не ми се понрави. Но реших, че Димана няма да го предложи, ако мисли, че няма да се справя. За мое щастие почти нямаше коли, а тези, които ме задминаваха, спазваха голяма дистанция. Леко шоково ми дойде спускането из павираните стръмни баири, по които щъкаха хора - но се справих!

Следващата гениална идея на моето гуру беше бързо прибиране по околовръстното, към бул. България, Южен парк (където да изпием по едно капучино за награда) и всеки към вкъщи да отпочива. Излизайки от нас сутринта не си представях, че ще карам колело точно там, но пък и това не беше толкова страшно. Нямаше много паника, само малко сълзи в очите заради скоростта, а си бях костенурка в сравнение с нея. Но както по-горе казах, всеки кара според възможностите си. 

Беше една много цветна и интересна събота, изпълнена с преодоляване на страхове, тестване на спокойствието на Диманка, въртене, смях, приказки, вело уроци и още въртене.

Ако и вие сте като мен - от скоро карате колело, не карате добре или просто не сте карали в планината до сега и ви липсва увереност, но пък имате желание - не се предавайте! Намерете си другарче, което ще ви обяснява мило и спокойно и ще ви дава точно толкова зор колкото ви трябва.

Аз си припомних, че щом веднъж съм си пожелала нещо, ще трябва да се потрудя, за да го сбъдна. Но пък и така е по-сладко, защото знаеш, че е заслужено :)

Текст: Калина Николаева
Снимки: Калина Николаева, Димана Ганчева




Галерия:
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци