За любовта към планината - Надежда Мънкова


За любовта към планината - Надежда Мънкова
03.08.2012

Любовта ми към природата и по-специално към планината датират още от детинство. Предполагам, че пръст в това имат и родителите ми, които също са запалени планинари. Спомням си как ме водеха като дете на различни походи из Стара планина и Еленския балкан. Първият връх на който се качих е вр. Васильов, когато бях на 6 години. След това през ученическите години, като че ли позабравих за планината, но преди 5 години отново се запалих и тръгнах по екскурзионни летувания организирани от училищата. За жалост това ми беше крайно недостатъчно, тъй като те бяха само веднъж в годината за по 9-10 дена. И така до преди 3 години когато се включих към една туристическа организация, организираща походи всеки уикенд. Там открих не само хора, които споделят любовта ми към природата и планината, но и страхотни приятели. От тогава почти не минава уикенд в който да не съм по планините. За мен досегът с природата е най-истински зареждащ, който ме кара да се чувствам истински отпочинала. За много хора е трудно да разберат смисъла на това да ходиш 8-9 часа, за да стигнеш от т. А до т. Б. Но въпроса не е нито колко километра си изминал и за колко време, нито в това дали ще си първи или втори на върха! Поне не за мен! Важното е, че колкото повече вървиш напред, колкото по-нагоре се изкачваш, толкова по-малък и нищожен се чувстваш в сравнение с планината. И проблемите и грижите, които в града са ти изглеждали толкова сериозни, започват да избледняват. Оставате само ти и планината. Ставаш по-спокоен и по-смирен пред величественото лице на природата.

Едно незабравимо приключение, беше първото ми зимно изкачване на вр. Мусала. В сравнение с много други върхове у нас (пр. Мальовица/Вихрен), Мусала е сравнително лесен за изкачване дори и зимно време, за това когато тръгнах не очаквах да е кой знае колко трудно. Но подцениш ли дадено изкачване, колкото и лесно да е то на пръв поглед, планината непременно ще ти поднесе изненади. Поради поредица от обстоятелства (може би и грешни решения), които няма да описвам подробно, се получи едно доста изтощително изкачване. Декември месец, пресен сняг, затъване на всяка крачка и биене на пъртина плюс липса на  вода се оказаха доста лоша комбинация, а като прибавим, че все още не бях и много добре тренирана в зимното ходене ми се видя доста трудно. На върха стигнах буквално на ръба на силите си, но определено си заслужаваше. Не е въпроса в това просто да стигнеш до върха, а в това че преодоляваш себе си докато го направиш. Макар, че след това съм имала доста по-трудни и опасни преживелици в планината, това качване се е запечатало в съзнанието ми като много силен момент!
А изгревът на другата сутрин е нещо което ще помня цял живот. И тогава си спомних думите на Н. Генов и Р. Николова от “Книга за България”: Природата не търпи покорители, а само поклонници. И наистина – поклоних се пред планината, а единствената покорена бях аз!   
Веднъж влюбиш ли се в планината – остава за цял живот. Сега всеки свободен миг гледам да прекарвам там. Всички спестени средства отиват за пътувания и екипировка.
Тази година имаше и доста силен зимен сезон. Има нещо много величествено, мистично и едновременно респектиращо в зимната планина. Безбрежна белота и оглушителна тишина. Тишина в която, ако се заслушаш внимателно, може и да успееш да чуеш себе си.




Галерия:
     
     
   
продуктова фотография на 360 градуса

лонгборд уроци